23 ноември 1986

(Когато показах писанията на един свещеник в Бангладешката семинария, той ги отхвърли изцяло. Върнах се в къщи, обезсърчена и натъжена.)

мир на теб;

Защо свещеникът беше толкова затворен? Мислех, че той пръв щеше да проумее небесните неща.

Аз, Яхве, съм до теб; научи ги;

(Бях много потисната…)

имай мир! до теб съм през цялото време; не трябва да се страхуваш… Аз съм Яхве, Аз съм, който те водя; не бъди тъжна; те не рабраха; не оставяй хората да те обезсърчават;¹

мъртви са дните, когато благословиите Ми биваха доброжелани!² епоха, о, маловерна епоха! тежко Ми е, задушавам се да гледам семето Ми пълно с мъртви думи! станете! живейте! прославете Ме! маловерно поколение, завинаги ли си затворило сърцето си?

25 ноември 1986

Аз, Бог, наблюдавам; гледам как са затворили за Мен сърцата си; не разпознават вече начина, по който работя; не проумяват Знаменията Ми; дадох им уши, дъще, но не ги използват; дадох им очи да видят, но обръщат погледа си на друга страна, търсейки да Ме открият там, където не съм;³

1 Тук Бог сякаш говореше сам на Себе Си. Извика на висок глас. Гласът Му се чуваше много натъжен.
2 След това още по-силно.
3 „Бог направи да се упои духът им, очите им да не виждат и ушите им да не чуват, до днес.” Рим. 11:8; Ис. 29:10