15 ноември 1992
“Ако можеха да се претеглят неволите, и всичките ми злополуки поставени на везни! Но те надвишават пясъците на моретата: какво чудно тогава, че думите ми са диви?”1
Треперя от ужас като си помисля, че може да греша!
Дали ще бъда намерен с вина в Присъствието Ти, Боже мой?
Въпреки това пуснах корени в Теб,
видях Те там да стоиш, мълчалив,
с Ръката Си протегната като някой очакващ милостиня,
след това чух Глас,2 беше ми дадено едно Име3
и душата ми замря в Обятията на Отеца ми.
О, Боже! Колко Те обичам!
дете Мое, дете Мое… колко Аз, Господ, те обичам! обичам те до сълзи… престани да слушаш лукавия, който се опитва да унищожи всички добри неща, които ти дадох;
имай вяра в Обичта Ми, Аз няма никога да те подведа…3 никога…4 затова, имай Мира Ми, този Мир, който ти дадох и знай, дете Мое, че никога няма да срещнеш по-голяма обич от Моята… ах, дете Мое, вкопчи се за полите на дрехата Ми; Аз съм тук и с теб;
